Свети цар Тервел – пазител на Държавата на Духа и спасител на Европа от ислямското нашествие

Българският (тракийският) цар Тервел е обявен за светец от Църквата заради огромната си заслуга за опазване на християнска Европа от попадането й под владичеството на арабите при техния поход за налагане на исляма през VIII век. В църковната традиция е известен и като Свети Тривелий.

Цар Тервел е християнин, но изповядващ не византийската или римската имперска религиозност, а изначалното християнство, което е автентичната вяра на българите (траките) в Бога Слово открай време. Затова и Константинопол, и Рим толкова много са се борили да установят контрол върху Българската църква, защото тя никога не е споделяла тяхната версия за християнството и поради тази причина българите, известни още като траки, са били смятани и от „католици“, и от „православни“ за еретици, тъй като изповядват различно разбиране за познаването, почитането и последованието на Бога Исус Христос – Твореца на всичко видимо и невидимо и върховен Цар и Господар на човечеството и вселената. Самият католицизъм и православието, както и протестантизмът са по-късни разклонения именно от това първично орфическо християнство, което е още от преди въплъщението на Христос, тъй като е изначалната вяра на човечеството в неговия Създател – Бога Слово. А истинската Българска църква не е утвърждаваната от светската държавна власт Българска православна църква, а домашните събрания на вярващите, където реално се практикува общението с Живота, ходенето в Пътя и познаването на Истината – така е било открай време и особено след като управляващият елит на България (или голяма част от него) приема византийската версия на християнството по времето на княз Борис I и я налага като официална религия на българското население, изоставяйки вярата на предците си (която не е езичество, а автентичното българско християнство); неслучайно именно тогава се появява богомилството като защитник на истинската българска вяра и Държавата на Духа.

Тъкмо на тази Държава на Духа е пазител и самият цар Тервел, подобно на своите велики предци – богопосветените трако-български владетели. Ето какво заявява той по този въпрос в писмо до император Юстиниан II, който след като Тервел го взима под своя закрила и му помага да си възвърне престола, отнет му след бунт през 695 г., кани българския цар да се установи в Константинопол, за да управлява заедно с него, като му се подчини и служи на Империята, и го заплашва, че ако не направи това, ще бъде смятан за бунтовник и враг и няма вече да се ползва със законните права на кесар, каквито е получил заради своята подкрепа:

“Благодаря ти за честта – пише Тервел на Юстиниан – която ми оказваш, като ми предлагаш Законните права на Кесар и власт и богатства под юрисдикцията на твоята държава, при условие че аз, войските ми и народът ми се покорим на теб, държавата ти и законите ви, и ви служим. Не мога обаче да приема условията ти, защото съм Арих, от рода на Арихи и от народа на Арихани – избран свещен на Бога народ от века и до века, който говори Езика на Бога, който е богарски, и който по Божие право владее тези земи, откакто свят светува. Нямам необходимост от записани Титли и Специални Правовластия под юрисдикцията на твоята държава, защото Всемогъщият Бог ме е поставил на трона на Арихите, за да утвърдя Неговата Държава, чиито закони и юрисдикция са над твоите и тези на империята ти, и нямат нужда да бъдат регистрирани и признати от вас, защото Държавата на Духа стои над държавата на Империята. И тъй като съм поставен от Христа Бога Всемогъщи за Арих и хон в Държавата на Духа, ето че, ако искаш да си ми брат и да останеш на своя трон, който Господ ти подари чрез моята ръка, ти трябва да ме послушаш и така да се покориш на Господа Бога и Царя на царете – Възкръсналия Христос – Тонг-Ра, и да престанеш да угнетяваш братята ми в цяла Тракия и по четирите краища на Империята, но като Христолюбив владетел да облекчиш всичките им товари и налози, и да създадеш Богуугодни закони, които да защитават всички слаби и онеправдани. Тогава сам Господ Бог може да реши да регистрира и запише теб в Своята Книга на Живота и да те дари с титли, власт, богатства и слава, които траят до века според Висшите Закони на Неговото Царство. Затова ти си помисли на кого е по-добре да служиш – на Държавата на Бога или на Държавата на Мамона. Внимавай да не се превърнеш във враг на Бога и да загубиш и двете, защото всичко е в ръката на Бога и Той предава царствата комуто си ще!”

Тервел е роден в около 680 г., когато баща му цар Аспарух – също орфически християнин (подобно на своя баща Кубрат и всички други владетели от древния трако-български царски род), се установява с войските си от двете страни на Дунав близо до мястото, където реката се влива в Черно море, и започва война с Източната Римска империя за освобождаване на исконните български земи от ромейското владичество. Тогава Аспарух, известен още като Аспарих или Исперих, което на древния български (тракийски) език означава „Исус е Словото Слънце“, е приветстван от всички тракийски племена на север от Стара планина като Белия конник – освободител, пратен от Бога Слово, и приет за върховен владетел от своите сънародници в Мизия и Тракия. В древните български летописи за раждането на Тервел е записано следното:

„И в тези радостни за Аспариха дни му се роди син, и като знамение за възстановлението на Древното Царство в Тракия той го нарече Тер, по името на великия Терес – основателя на Старото Тракийско царство, като казваше: „Ето, днес ти възстанових царството на дедите ти и ти ще възстановиш цялата им династия.“ А като влезнаха в Съюза на Аспарих и всички останали племена на траките, говорещи богарски, от цяла Мизия и Тракия, името на сина му остана известно като Тер-вел, сиреч Повелител на всичките, тъй като думаше Аспарих: „Той ще ги управлява всичките.”

Когато в края на VII в. хазарите нападат Старата Велика България, Аспарух оставя сина си Тервел за съуправител в Мизия и потегля начело на многобройна войска да помага на брат си Баян (известен още като Безмер), който отстоява българските земи край Азовско море до устието на Днепър. Там Аспарух загива в сражение с хазарите през около 700 г. и Тервел се възцарява на мястото на баща си.

След като Тервел се възкачва на българския престол, при него идва вестоносец от вуйчо му Баян, който му предава, че император Юстиниан е свален от трона в Константинопол и е избягал при него, та сега щял да го прати при Тервел, за да му помогне. А императорът бил обещал да даде половината си царство и дъщеря си на този, който му помогне да си възвърне властта.

Тервел приема Юстиниан е се съгласява да му помогне, като моли за подкрепа своя чичо Кубер, който воюва за освобождението на българските земи в Македония от владичеството на империята. Българският цар събира многобройна войска и заедно с нея и получените от Кубер подкрепления потегля с Юстиниан към Константинопол и го обсажда отвсякъде, така че, както пишат средновековните хронисти, „и пиле не можеше да прехвръкне“. Това става през 705 г. Тервел не напада веднага града, а го обстрелва със стенобойните си машини и стрелците си ден и нощ. На третия ден, когато българските войски се готвят за щурм, Константинопол отваря вратите си и Юстиниан е приет за законен император.

А в летописите този знаменателен момент е запечатан така:

„И влезе Тервел победоносно с Юстиниана във Великия град и бе отрупан с големи почести, дарове, земи и титли, защото беше провъзгласен за Брат на Императора. И седна на трон до трона на Императора и му положиха на главата корона като императорската, и го помазаха за Кесар над цялата Империя и съимператор заедно с Юстиниан. Но не се ожени за дъщерята на Юстиниан, защото тя беше съвсем малко дете и би било непристойно да бъде взета за жена според богарските закони. А на войските богарски се раздадоха злато и сребро таланти безчет и се върнаха по домовете си всички богати и честити. Така чрез сина си Тервел Аспарих завладя Константинопол и повечето земи на Източната империя. И Богарската държава се разпростря в цяла Тракия и в Загория до Понта, а на юг чак до Константинопол.“

Тервел обаче не остава в Константинопол при Юстиниан, тъй като това би го подчинило на императора и би го впримчило в мрежите на имперската политика, която иска да държи българите (а и другите народи) в духовно робство, налагайки им имперския начин на мислене и разбиране за живота, включително и най-вече в областта на вярата, която е определяща за светогледа на хората. Идеологията на Империята и Имперската църква проповядва, че Бог отговаря само за отвъдните неща, а императорът е единственият наместник на Бога в земния свят; и тъй като този свят е грешен, затова трябва да се изпълняват императорските повели и да се търпят тежките налози и бремена смирено и с послушание, за да си спаси човек душата, и така до Христовото пришествие.

Изначалната вяра на българите, която е ариханска (от думата „арих“, която на древния трако-български език означава „пазител“ – оттам идва титлата Арих, с която се наричат още от древността богопосветените трако-български владетели), а не арианска, както погрешно я определя Империята, обаче учи, че с въплъщението си Богът Слово Исус Христос, Който става човек заради нас хората и нашето спасение, е осветил човешкия свят и го е изпълнил с божественото Си естество и е влял сътворителната Си сила в човечеството, така че вече твори и чрез човешкия род. Според Арихите човешкият свят е станал Божий свят и осветените човешки дела и творения са Божии дела и творения – на пребъдващия в нас Бог, Който стана човек. Така чрез Арихите и посветените Божии хора Бог създава нов свят, в който самият Той обитава и твори заедно със Своите верни синове и дъщери. Затова Арихите са против всяка империя и казват, че е грях против Бога да се слуша императора и да се търпи робството на Империята.Според тях истинният цар се познава по това:

„Ако е Божий слуга и Арих, сиреч посветен Пазител на народа, и Застъпник Христов за народа, и воин Христов за народа, и учен мъж Христов за народа, и Свещеник-жрец Христов за народа. Но ако ли не е за народа, такъв цар е изменник на Христа и на народа и не трябва да бъде цар.“

Учението на Арихите повелява следното:

„Ако една държава не е от Бога и не е за Бога и за народа, която да служи на Бога и на доброто на всички люде, но се е превърнала в империя, която ги товари с всякакви бремена, поробления и гнет и бълва лъжи и омраза против Бога и неговите свещеници и Арихи, такава държава работи против Бога и против Неговия Народ. И тогава е дълг на всеки Арих да съкрушава такива царе и такива държави и всичките им дела, на дело и на слово, и да възстановява Праведното Христово Свещенство, а дълг е на всеки посветен Христов ученик да следва Арихите в освободителната им служба, дадена от Бога в полза на всички люде, догде се съкрушат всички имперски сили на злото и дойде Божие Управление сред народа.“

Затова Империята и Арихите винаги са били непримирими врагове; това е и причината за вековната вражда между богарите (народа на Бога) и „имперските подлоги“, които не харесват ариханското учение, защото кара хората да не се подчиняват на Империята, а да следват Божиите повели, дори в човешките наредби и в държавните заповеди, осъждайки даже делата на императора. Това по начало стои в основата и на хилядолетната вражда между двете духовни раси, на които се разделя човечеството след грехопадението – Децата на Бога, които слушат своя Създател и се противопоставят на сатана и неговите измами в стремежа си да бъдат верни на Живота, и Децата на змията, които слушат дявола и сеят лъжи, убийства и развала, превръщайки се в роби на греха и тлението.

Тервел, който е обучен в мъдростта на Арихите, се оттегля с войските си в своите предели, но след около година Юстиниан му праща писмо, с което го вика да дойде на служба при него в Константинопол. Българският цар праща своя отговор на императора, който пламва от гняв и омраза към него заради отказа му и нещата, които пише Тервел в своето послание. Тогава Юстиниан му праща ново писмо, в което заявява:

„Ти за какъв се мислиш, та отговаряш така на своя господар? Забрави ли, че си само от рода Дулос, което означава „роб“ („дулос“ на гръцки означава „роб”, „слуга“) и че дядо ти Кубрет беше верен слуга на Империята? Ти да не си по-голям от него, та отказваш да ми служиш с народа си и с войските си? Взимам си обратно титлите и земите, които ти подарих.“

Побеснелият от яд император тръгва с войските си срещу българския цар с намерението да си вземе обратно областта Загоре със сила. По пътя Юстиниан е пресрещнат от пратеници, които му предават следното послание от Тервел:

„Нито аз, нито баща ми, нито дядо ми, нито кой да е друг богарски хон, сме били някога роби или слуги на теб, нито на Империята, нито на кой да е от твоите предци, нито пък потомците ни ще бъдат, с Божията помощ. А колкото до рода ми Дуло, на древния божествен богарски език, той означава „Прославящ Бога“ („дуло“ на богарски тракийски означава „даващ слава“ или „Божия слава“. Но ако на твоя фъфлещ човешки език така звучи думата „роб“, нека от сега ти бъде ясно, че не се срамувам да се нарека „Раб Божий“, което на древния език на дедите ми е Вокил („вок-ил“ на богарски тракийски означава „роб Божий“). Твой роб обаче не съм и няма никога да бъда, пък дори и роб с кесарска корона на главата, какъвто ти се иска да бях станал. Колкото относно земите, за които говориш, те никога не са били по право твои, нито на народа ти, защото моят народ е започнал съществуванието си по Волята Господна в тази тракийска земя, още преди твоите предци да са подозирали, че тя съществува. Затова предлагам ти да си вървиш с мир преди да са се срещнали войските ни и да си пострадал така, че после позорно да ме молиш за мир. От мен си получил само добро, но ако речеш да предизвикаш гнева на народа ми, не знам дали ще мога дори аз да те отърва от ръката му.“

Въпреки предупреждението Юстиниан заповядва на войските си да продължават на север, но самият той, уплашен от решителния тон на Тервел, в силата на чиито воини е имал възможност лично да се убеди, остава в крепостта Анхиало, готов във всеки момент да отплава с очакващ го в пристанището кораб, с който да се върне в Константинопол, в случай че войските му бъдат разгромени от българите. Войските на Тервел напълно разбиват ромейската конница при старопланинските проходи и Юстиниан се връща с кораба си в имперската столица, а армията му се изтегля на юг. От престолния град императорът праща писмо на българския цар, в което се преструва, че няма вина за сблъсъците по границата, като хвърля вината върху своя враг Филипик, който е претендент за трона в Константинопол. Юстиниан пише, че в знак на приятелство отстъпва крепостта Анхиало на българите, макар да знае, че тя вече е превзета от тях. Така мирът и приятелството между Юстиниан и Тервел привидно се запазват, но всеки от тях е наясно, че това е само на външен вид.

В началото на VIII век арабите предприемат настъпление за завладяване на Иберийския полуостров. През 710 г. чичото на Тервел – Алцех, известен още като Родарих (на богарски тракийски език означава „Пазител на рода“), който царува в Испания, моли своя племенник за помощ срещу агаряните, приждащи от Африка. Тервел подготвя армия, която да мине през Македония и да получи подкрепления от управляващия там негов чичо Кубер (Кубарих), и получава обещание от Юстиниан за кораби, с които да превози войските си до Иберия, в замяна на помощта, която се съгласява да окаже на императора срещу узурпатора Филипик. Преди обаче помощта да стигне навреме до Юстиниан, Филипик успява да отцепи флотата на императора и да влезе в Константинопол, където го убива. Така отпада възможността Тервел да изпрати армията си по море към Иберия.

През лятото на следващата година, когато войските на българския цар вече са тръгнали по суша да помогнат на събратята си беси-гети (неправилно наричани от някои историци „вестготи“ или „визиготи“, въпреки че това са всъщност траки от родовете на бесите и гетите) в Испания, идва вест, че Родарих е загинал в битка с агаряните при река Гуодолето, а войските му са отблъснати на север. Малко след това при Тервел идват пратеници от Испания, които го молят да отвори втори фронт срещу арабите при Константинопол, тъй като се е разбрало, че мюсюлманите се готвят да ударят християните едновременно от изток – през Егейско море и Босфора, и от запад – през Испания.

Тервел много скърби за смъртта на чичо си Родарих и за злата участ на българите в Испания и се заклева да отмъсти на агаряните и да не им позволи да стъпят повече на никоя българска земя. И се подготвя за война в защита на Христовата вяра.

През 717 г. арабите обсаждат Константинопол по суша и по море. Жителите на града са обречени на гладна смърт, а ако врагът пробие стените, ги грози избиване или робство. Ромеите са загубили надежда за спасение и не виждат помощ отникъде, но само се молят отчаяно на Бога да им помогне, примирайки от ужас.

Тогава, както е засвидетелствано в древните български летописи, Божий ангел се явява насън на цар Тервел и му казва: „Стани, препаши Меча Господен и поведи войнството на Господа против враговете му, защото те дръзнаха да се поругаят със Светия и ето дишат човекоубийство и погубление срещу целия свят Христов. А ето, че са пред Константиновите мощи и са се заклели да не видят жена и не вкусят месо, докле не превърнат града му в прах и пепел. Божията десница обаче е с тебе и Аз ще ги предам до един в ръката ти. Да не пожалиш нито един от тях, тъй както те не пожалиха братята ти в Испания. Ако ти ги пожалиш днес, те ще завладеят целия свят – от изток даже до запад, и тогава Господ не ще пожали теб и потомството ти, но ще им бъдете роби. Затова, стани и укрепи се и бързай като орлите. И ето, Аз съм с тебе, казва Господ, и победата давам на теб. Да не се смущава сърцето ти, нито да се бои. Ето, рекох ти.“

Когато се събужда от съня, Тервел извиква своите военачалници и им разказва какво му е явил Господ. Царят заповядва да бъде подготвена армията му и още на същия ден тръгва на поход срещу агаряните. Българските войски се срещат с арабите пред Константинопол и им нанасят пълно поражение. В битката загиват 50 000 агаряни – все отбрани бойци, калени в сражения и безмилостни към „неверниците“.

Тервел обаче не спазва Господната повеля и пленява 5000 арабски воини, като ги пощадява и праща да се върнат в родината си и да разкажат за своя позор. Тогава в стана на царя идва Божий пророк, облечен във вретище, който застава близо до шатрата му и плаче ден и нощ. Тервел пита началника на свитата си кой е този човек и защо е във вретище и плаче, вместо да се радва за победата над агаряните. Когато повикват мъжа и му заповядват да отговори пред царя, той заявява: „Плача и ридая не заради победа, а заради поражение. Защото така казва Господ на хона („хон“ на богарски тракийски означава „главен жрец“ – титла на българските владетели, неправилно предавана от повечето историци като „хан“ в опит да се внуши идеята за азиатски произход на българите, въпреки че в никой древен източник няма подобни данни): „Не дадох ли ти аз битката и не предадох ли враговете ти в ръката ти, и не се ли закле да не ги пожалиш, но да ги изтребиш до крак? Защо не изпълни обрека си докрай и защо не се вслуша в съвета ми? Защо пощади тези, които не пощадиха братята ти? Ти по-великодушен от Бога ли можеш да бъдеш? Или не мислиш за това, което техните синове, които ти днес пощади, ще сторят на твоите чада? Защото потомците на тези, които ти остави днес да живеят, ще дойдат пак в тази земя, заедно с друг многоброен народ; и няма да оставят царски корен от потомството й да живее, и ще поробят земята ти и народа ти, и ще им бъдат мъчители. Ето, как ти с това твое дело за пет дена на непокорство към Господа Бога носиш грях за пет века на робско покорство на чедата си под игото на чедата на тези врагове Господни. Не можеш да служиш на Бога донякъде и не можеш да се вслушваш в съветите му само до половината, защото Бог знае това, което ти не знаеш и пред Бога бъдещите неща са явни, както тези, които са явни пред лицето ти днес. Понеже не ме послуша докрай, но се направи на по-великодушен от самия Бог и не помисли за моите деца, които ще страдат от агаряните, тъй и Аз няма да те послушам и няма да има твой син, който да задържи трона ти и царството ти.“

Когато чува тези думи, Тервел раздира дрехите си, сваля короната си и посипва главата си с пепел, а сърцето му се разкъсва от мъка, че със своето непослушание е нарушил Божия завет и е обрекъл на страдания своите потомци. Той се отдава на усърдни молитви и пост ден и нощ. Тогава ангел от Бога му се явява насън и му казва: „Господ чу молбата ти и е видял разкаянието на сърцето ти, и опрощава греха ти. Но не може да отмени пороблението на народа ти, според както го е предрекъл. Но заради великото си име и заради обещанията към бащите и Завета си с тях Той е отложил времената на страдание и те няма да се случат нито в дните на синовете ти, нито в дните на внуците ти, но в едно по-далечно поколение, което ще повлече гнева Господен поради закоравяването на техните сърца. И ето, Господ също се е обещал, че след определените години на онова голямо страдание Той непременно ще посети отново народа ти и ще прати избавител, който да ги избави от поробителите им, и ще им покаже Славата на Името Си в последните векове. А ти ще се прибереш при бащите си на добра възраст и ще оставиш царството си в добри ръце. Не бой се прочее, Господ ти е простил и е прибавил още години към живота ти. Ето, рекох ти.“

След този сън цар Тервел свиква съвета и му предава короната си, а той самият облича монашеско расо и се оттегля в манастир, където прекарва в служение Богу остатъка от живота си.

/За написването на статията са използвани исторически извори и документи, публикувани в сборниците Тракийските хроники и Хроники на трако-българските царе.

Представеният исторически материал не трябва да се разглежда като опит за подстрекаване към насилие срещу човеци, независимо от тяхната религиозна, етническа или друга принадлежност, нито като оправдаване на подобни действия. Също така е неправилно събитията от различни периоди в миналото да се изваждат от своя контекст и да се тълкуват извън него, както и да се прилагат автоматично към съвременността. Враговете на човека не са другите хора, а “духовните сили на нечестието, поднебесните духове на злобата”. Срещу тях е нашата борба, а не срещу себеподобните ни./

Автор: Илиян Могиларски

Източник: https://eklekti.com/свети-цар-тервел-пазител-на-държава/